Нямах кой знае какви очаквания към прехода в България - като историк знам колко бавни са във времето  обществените процеси.Все пак - може би много наивно - вярвах, че българският народ е скътал в паметта си спомена за години на възход - от Освобождението до Балканските войни веднъж и втори път - в периода 1931-1939 година.Вярвах - направо наивно - че е съхранил здравия си рационализъм, спасявал го неведнъж, превеждал го в дни на трагедии и покруса.Основание за това ми даваха наблюденията във времето на късния живковизъм над живота на обикновените хора - те бяха съхранили гостоприемството, добронамереността, солидарността, честността, почтеността - все ценности, които ми се струваха вечни.
  След това си мислех, че кризата на духовността, резигнацията на българина, са следствие от непознатите за по-младото и средното поколение българи икономически процеси и че след реформите, установяването на демокрация и пазарно стопанство, както и след премахването на "желязната завеса" , улеснените контакти със Запада, ще бъдат преодоляни и след това над всички тези страдания хубаво ще се посмеем.Но ето, вече двадесет и първа година не само не ни е до смях, но става от страшно по-страшно. Разпадът изглежда вече необратим...
 Демокрацията ни е не само фасадна, но дори вече не е показна.В първите години на прехода тези, които през годините на тоталитаризма - българските комунисти, сега социалисти - бяха нейни врагове, се възползваха не само най-пълно, но и най-нагло от демократичните правила и процедури, за да я задушат в зародиш.Те се оказаха най-подготвени за приватизацията, а думата "реституция" придоби пейоративен, подигравателен смисъл, както и законите, които трябваше да регулират този процес.
 Не можаха да помогнат и контактите със Запада.Наистина много нашенци заминаха нататък и не искат да споменат дори за връщане насам.Тези, които се върнаха не си направиха труда да се замислят какво стои зад богатството и реда в държавите, в които пребиваваха.Нещо повече, надонесоха нова митология за Запада, с която съвсем слисаха нашенеца - той продължава да упорства в това, че " и там е като тук"...Или да вземем мита за "простия" американец...Когато ги попиташ защо тези "прости" американци са сътворили за по-малко от 250 години такава сложна, богата, просперираща държава, те започват да говорят за " краденето на мозъци".Но попитай ги - защо мозъците не отиват в Москва, Владивосток, Пхенян, Сайгон, Пекин или Хавана - те вече мънкат.Развихрилата се консуматорска стихия не позволи на българина да осмисли как тези държави, от които се възхищава, са постигнали напредък и просперитет.И това не са само държавите победителки, но и държави, претърпели национални катастрофи, многократно превишаващи нашите, държави, водили дългогодишни борби за признаване и независимост.
 Българинът бързаше - и бърза - да навакса пропуснатото в годините на тоталитаризма.Затова - в това бързане - той започна да прекрачва всякакви нравствени норми и да загърбва всички ценности.Тук не искам да привеждам всички под общ знаменател - повечето ми познати, колеги, близки и роднини са добри и почтени хора. Това, което  много ми тежи обаче е тяхното мълчание, апатия, резигнация.Убедеността, че могат да се спасят сами, убедеността, че е достатъчно те да са добри, те да са почтени, те да си гледат работа...И по този начин да отстъпват периметър на арогантността, безпардонността, безчестието и по този начин да внушават на децата и младите хора, че всичко това е в реда на нещата, да се примиряват.
 Мълчим, когато невръстни девици псуват като каруцарки и секачки.
 Мълчим, когато се сблъскаме с агресия - и затова престъпленията стават все по-нагли и арогантни.Моя близка, която живее в Норвегия, се чуди и мае как няма никаква реакция, дори опит за дебат по повод насилието в училищата, на улицата, в семейството...
 Мълчим пред произвола на чиновниците, които би трябвало да мълчат пред нас. Защото ние им плащаме заплатите.
 Мълчим, когато политиците ни гледат в очите и ни лъжат най-нагло и безочливо.
 Мълчат и водачите на народа - не неговите политици, а другите -духовните водачи. И те повлечени от консуматорската стихия се оказаха "на другата страна", оказаха се не на висотата на своята мисия.
 За какво ни са къщите палати, когато не са сигурни? Можем ли сами да сме щастливи в тях?
 

Istinata tolkova boli ,che ne moga da spra salzite.

Истинското се ражда трудно и расте бавно, но когато порастне не може да бъде спряно.